ДЕЙСТВИЕ
Не знам с какво да ти го кажа,
защото думите ми още
не са готови.

****

АЗ НЕ СЪМ АЗ
Аз съм онзи,
който ходи край мене, но без да го виждам,
и когото съзирам понякога,
и когото понякога просто забравям,
който кротко замлъква, когато говоря,
който нежно прощава, когато изпитвам омраза,
който там се разхожда, където ме няма,
който прав ще остане, когато аз падна.

****

Сън, как се учим в тебе
да умираме!
и с колко майсторско умение
ти ни понасяш – през градини,
които ни изглеждат все по наши –
към най-великото познание
на сянката!

****

Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

****

Тъй стана, сякаш всичко вече
помръкна ненадейно
като огромен здрач от смеещо се злато
сред буреносни облаци от пепел.
И ми остана тази скръб
по силните желания,
които трябва да потънат
във клетката от ежедневни истини
и тази болка по градините със съвършени цветове,
зацапани от мръсната петролна светлина.
Не съм се примирил!
Оплаквах я. Принудих я. Видях туй смешно
безмислие на пламенното братство
между човека и живота,
между човека и смъртта!
И аз съм тука, смешно жив
и смешно мъртъв, чакайки смъртта!

**** 

РЪКА СРЕЩУ СВЕТЛИНАТА
Не, не приличаме на нищо друго
освен на тъничък чувал
от кръв и кости
и вярно е, топлийка би могла да ни убие,
но в нас препуска семето, което
могло би да пропусне вън от нас
единствената пеперуда,
от светлина и сянка само
и само наша,
без кожа, мрежа и без броня,
без никога да бъде уловена
ни от човека, ни от Бога –
едно неуловимо битие,
безплътно
и продължително като света,
което, волно,
изпълва цялата безкрайност
и от което се прекрачва в невъзможното.

**** 

ЕСЕННИЯТ
Аз съм изпълнен с цялата природа,
аз съм напълно в з латната си възраст,
в отдавнашно зеленото – жив вятър.
Аз съм потаен, вкусен плод, съдържам
великата първооснова в мен (земята,
водата, огъня и въздуха) – безкрайното.

Изливам блясък – позлатявам тъмнината,
ухая – сянката да задъхти на бог,
изпускам звук – просторът е дълбока музика,
придавам вкус – душата ми да пие нежност,
с докосване лаская самотата.

Аз съм най-висша ценност тук, аз съм откъснат
от лоното на действието, с плътна
и чиста закръгленост. Аз съм всичко!
Аз съм върха на нищото:
аз съм това, което е обслужвано
от онова, което още е стремеж.

****

Мълчи! И се влюби в зенита,
и слушай слънцето.
Недей ми говори! А вплитай
в непроменимото цветче
на някаква безкрайна обич
и твоите, и моите ръце,
и твоето, и моето мълчание.
Мълчи! И вдъхвай синьото,
и слушай златото.

****


ЛЮБОВ
Дъхът на цвете някакво за миг
ни направи господари на съдбата
и слънцето сред синьото небе, което вечер
нахлува през полуотворена врата
и някакво предчувствие за радост
и птица някаква, която каца на прозореца
и някой миг на нещо неочаквано…
И в самотата на мълчанието няма
друг никой освен трима ни:
пейзаж, човек и тайна .
А времето и всички спомени
приличат не на възел от пътеки,
а от лъчи и въздух. И усмихнати
се движим по спокойното море. И къщата е чудна,
пейзажите й – прелестни.
За миг
царуваме, тъй бедни, над живота си.

 

...