Постинг
24.05.2011 21:37 -
Човек съм аз, в средата на света...
Автор: kaprizna
Категория: Изкуство
Прочетен: 5845 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 24.05.2011 21:38
Прочетен: 5845 Коментари: 7 Гласове:
17
Последна промяна: 24.05.2011 21:38
Арсений Тарковски
руски поет и преводач (25.06.1907 г.- 27.05.1989 г.)
zhekov.pero-publishing.com/informatziia/Page-2.html
В средата на света
Човек съм аз, в средата на света,
зад мен са милиарди инфузории,
а звездни милиарди са пред мен.
И помежду им аз съм извисен —
море, съединяващо два бряга,
и мост, между вселени изграден.
Аз Нестор съм, описал мезозоя,
на идни времена съм Йеремия.
Държа часовник аз и календар
и в бъдещето съм като Русия,
проклинащ миналото: просяк-цар.
Смъртта познавам по-добре от мъртвите,
най-живото съм аз от всичко живо.
И пеперудка малка — пъстър цвят —
като момиченце ми се надсмива,
като парченце златосърмен плат.
Живот, живот
I
В предчувствия не вярвам. От вестта
за край не тръпна. И от клеветата
не бягам аз. Смърт няма на света.
И всичко е безсмъртно на земята.
Ти никога не бой се от смъртта:
реалност — светлина е същността.
Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.
Виж, всички чакаме на морски бряг
и ето — аз изтеглям мрежи пълни,
премине ли безсмъртието пак.
II
Живейте в дом — и цял ще е домът.
Ще викна кой да е от вековете
и дом ще построя. И всеки път
отново с мен жените и мъжете
на масата с децата ще седят.
А масата за всички ни ще стигне —
живее бъдещето в този час:
и ако аз ръката си повдигна
петте лъчи ще се вселят у вас.
Аз всеки минал ден като подпора
крепях на слабите си рамена —
тъй времето измервах без умора
и го пресякох като планина.
III
Аз своя век по ръста си избрах.
На юг препускахме. Степта димеше.
Под нас лудуваше щурецът плах —
като пророк над пустошта тръбеше
и гибел предвещаваше за мен.
Съдбата ми на стремената бдеше.
Аз и сега към бъдещия ден
като момче на кон съм устремен.
И стига ми безсмъртието мое —
от век във век прелива се кръвта.
За роден дом, за топъл кът в нощта
с живота си платил бих тъй спокоен,
ако с иглата му аз не летя
като конец безкрайно по света.
Земно
Когато съм раждан, да бе отредена
божествена люлка за мен,
израснал бих с облачно мляко свещено,
от майка небесна роден.
И бог щях да стана на ручей — и хляба,
и гроба да пазя в борба, —
но аз съм човек и безсмъртен не трябва
да бъда — с неземна съдба.
И тъй съм щастлив, че отдавна се взирам
над сълзи солени, над жлъч и тъга.
Какво пък — прощавай, божествена лира,
не ми се надсмивай сега.
Сънища
На прага с очила съдбовни
присяда тайнствена нощта
и вавилонския съновник
чете като оракул тя.
Нагоре водят стъпалата
без перила без перила — под тях е ад.
И съдят сенки непознати
разноезичния ти свят.
В съда кой смисъл ще открие?
В какво е твоята вина?
От обща пещера сме ние,
писмеността ни е една.
Чак от потопа до Евклида
ти ще огледаш своя път.
Разкрий това, което видиш!
Чуй, синовете те зоват.
Пред нечий праг ще спреш ти в здрача,
додето, сякаш богове,
по пътя биволи се влачат
и трият хълбоци, и крачат,
и времето преживят все.
Щурче
Нека сам си призная —
по кръв съм домашно щурче,
съкровено аз пея
в огнището — над пепелта.
Някой вряла вода
ще приготви — ще ме обрече;
а пък друг топъл кът
ще разчисти за мен край жарта.
Ще си спомнят гласа ми
в земите далечни, дори
да си мислят, че аз
на жетварчето знойно съм брат.
Мойта бедна цигулка
не зная аз кой сътвори,
зная само, че с песни съм
като жетварче богат.
Колко руски съгласни
в езика ми нощен звучат,
аз в кутийка поставих
пословици мъдри безчет,
за да ровят децата
в кутийката и да следят
мойта стара цигулка
с единствена струна от мед.
Не ме чуваш ти, сякаш
през стената звучи моя глас,
но заслушай се в мен —
ще те водя след себе си аз.
Ще зова: събудете се,
нощният страж е пред вас!
И далече от теб
ще отвърне тръба в тоя час.
От тези сенки съм...
От тези сенки съм, които в жарко пладне,
изпили земната вода, но още жадни,
обратно връщат се по своя стръмен път
с надежда жаждата си пак да утолят.
Тъй както ладия сама от океана
като от гробница — обредна, древна кана —
и аз по стълбата ще се завърна сам,
и жива сянката ти ще ме чака там.
Но ако всичко е измислица, измама
и ако не лице, а бяла маска само
изпод земята ни поглежда и мълчи,
и камъни блестят във сухите очи…
Аз разделям се с всичко, което съм бил...
Аз разделям се с всичко, което съм бил
и което съм любил, презирал, разбил.
Днес животът започна отново за мен
и събличам аз тесния вчерашен ден.
Не желая от себе си повече вест —
и разделям се с мен — до последния жест.
Същността си докрай и без милост руша
и отделям аз своята хладна душа.
В пустотата оставям аз себе си сам и поглеждам към
него, към себе си — ням.
Аз приветствам те топло, мой щит вледенен,
и приветствам теб, хляб, и теб, вино, без мен!
Нощен сън, пеперудо на пъстрия ден,
аз приветствам тук всичко и всички без мен!
И се свеждам над вечната книга — живот, слушам
кръглите думи на кръглия плод,
слушам белите думи на облака бял,
но езика за вас не запазих аз цял,
че съсъд и оскъден, и крехък аз бях,
как разбих се — уви — досега не разбрах.
Вече сфера подвижна не спирам пред вас
и ни дума без дума не ще кажа аз.
А намираха в мен много думи, уви,
хора, камъни, риби, листа и треви…
Лирата ни е подвластна
Лирата ни е подвластна
на изконните права
и ценим в света най-страстно
птици и звезди, трева.
Лястовиците до тъмно
ваят приказен дворец,
тежък лък, преди да съмне,
пуска вечният Стрелец.
И в съдинката от живо
Персефонино стъкло
мед пчелицата излива —
хлебец — за добро и зло.
Но природното ковчеже
пак отключва просяк-цар
и краде залог надежден —
летния богат буквар.
Дишат в думите тревите
и зелена кръв блести —
от главата до петите
в капилярите тупти.
chitanka.info/person/arsenij_tarkovski
Художник: ОЛЕГ ЧУБАКОВ (роден през 1969 г. в Минск)
tchoubakov.com/gallery/
руски поет и преводач (25.06.1907 г.- 27.05.1989 г.)
zhekov.pero-publishing.com/informatziia/Page-2.html
В средата на света
Човек съм аз, в средата на света,
зад мен са милиарди инфузории,
а звездни милиарди са пред мен.
И помежду им аз съм извисен —
море, съединяващо два бряга,
и мост, между вселени изграден.
Аз Нестор съм, описал мезозоя,
на идни времена съм Йеремия.
Държа часовник аз и календар
и в бъдещето съм като Русия,
проклинащ миналото: просяк-цар.
Смъртта познавам по-добре от мъртвите,
най-живото съм аз от всичко живо.
И пеперудка малка — пъстър цвят —
като момиченце ми се надсмива,
като парченце златосърмен плат.
Живот, живот
I
В предчувствия не вярвам. От вестта
за край не тръпна. И от клеветата
не бягам аз. Смърт няма на света.
И всичко е безсмъртно на земята.
Ти никога не бой се от смъртта:
реалност — светлина е същността.
Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.
Виж, всички чакаме на морски бряг
и ето — аз изтеглям мрежи пълни,
премине ли безсмъртието пак.
II
Живейте в дом — и цял ще е домът.
Ще викна кой да е от вековете
и дом ще построя. И всеки път
отново с мен жените и мъжете
на масата с децата ще седят.
А масата за всички ни ще стигне —
живее бъдещето в този час:
и ако аз ръката си повдигна
петте лъчи ще се вселят у вас.
Аз всеки минал ден като подпора
крепях на слабите си рамена —
тъй времето измервах без умора
и го пресякох като планина.
III
Аз своя век по ръста си избрах.
На юг препускахме. Степта димеше.
Под нас лудуваше щурецът плах —
като пророк над пустошта тръбеше
и гибел предвещаваше за мен.
Съдбата ми на стремената бдеше.
Аз и сега към бъдещия ден
като момче на кон съм устремен.
И стига ми безсмъртието мое —
от век във век прелива се кръвта.
За роден дом, за топъл кът в нощта
с живота си платил бих тъй спокоен,
ако с иглата му аз не летя
като конец безкрайно по света.
Земно
Когато съм раждан, да бе отредена
божествена люлка за мен,
израснал бих с облачно мляко свещено,
от майка небесна роден.
И бог щях да стана на ручей — и хляба,
и гроба да пазя в борба, —
но аз съм човек и безсмъртен не трябва
да бъда — с неземна съдба.
И тъй съм щастлив, че отдавна се взирам
над сълзи солени, над жлъч и тъга.
Какво пък — прощавай, божествена лира,
не ми се надсмивай сега.
Сънища
На прага с очила съдбовни
присяда тайнствена нощта
и вавилонския съновник
чете като оракул тя.
Нагоре водят стъпалата
без перила без перила — под тях е ад.
И съдят сенки непознати
разноезичния ти свят.
В съда кой смисъл ще открие?
В какво е твоята вина?
От обща пещера сме ние,
писмеността ни е една.
Чак от потопа до Евклида
ти ще огледаш своя път.
Разкрий това, което видиш!
Чуй, синовете те зоват.
Пред нечий праг ще спреш ти в здрача,
додето, сякаш богове,
по пътя биволи се влачат
и трият хълбоци, и крачат,
и времето преживят все.
Щурче
Нека сам си призная —
по кръв съм домашно щурче,
съкровено аз пея
в огнището — над пепелта.
Някой вряла вода
ще приготви — ще ме обрече;
а пък друг топъл кът
ще разчисти за мен край жарта.
Ще си спомнят гласа ми
в земите далечни, дори
да си мислят, че аз
на жетварчето знойно съм брат.
Мойта бедна цигулка
не зная аз кой сътвори,
зная само, че с песни съм
като жетварче богат.
Колко руски съгласни
в езика ми нощен звучат,
аз в кутийка поставих
пословици мъдри безчет,
за да ровят децата
в кутийката и да следят
мойта стара цигулка
с единствена струна от мед.
Не ме чуваш ти, сякаш
през стената звучи моя глас,
но заслушай се в мен —
ще те водя след себе си аз.
Ще зова: събудете се,
нощният страж е пред вас!
И далече от теб
ще отвърне тръба в тоя час.
От тези сенки съм...
От тези сенки съм, които в жарко пладне,
изпили земната вода, но още жадни,
обратно връщат се по своя стръмен път
с надежда жаждата си пак да утолят.
Тъй както ладия сама от океана
като от гробница — обредна, древна кана —
и аз по стълбата ще се завърна сам,
и жива сянката ти ще ме чака там.
Но ако всичко е измислица, измама
и ако не лице, а бяла маска само
изпод земята ни поглежда и мълчи,
и камъни блестят във сухите очи…
Аз разделям се с всичко, което съм бил...
Аз разделям се с всичко, което съм бил
и което съм любил, презирал, разбил.
Днес животът започна отново за мен
и събличам аз тесния вчерашен ден.
Не желая от себе си повече вест —
и разделям се с мен — до последния жест.
Същността си докрай и без милост руша
и отделям аз своята хладна душа.
В пустотата оставям аз себе си сам и поглеждам към
него, към себе си — ням.
Аз приветствам те топло, мой щит вледенен,
и приветствам теб, хляб, и теб, вино, без мен!
Нощен сън, пеперудо на пъстрия ден,
аз приветствам тук всичко и всички без мен!
И се свеждам над вечната книга — живот, слушам
кръглите думи на кръглия плод,
слушам белите думи на облака бял,
но езика за вас не запазих аз цял,
че съсъд и оскъден, и крехък аз бях,
как разбих се — уви — досега не разбрах.
Вече сфера подвижна не спирам пред вас
и ни дума без дума не ще кажа аз.
А намираха в мен много думи, уви,
хора, камъни, риби, листа и треви…
Лирата ни е подвластна
Лирата ни е подвластна
на изконните права
и ценим в света най-страстно
птици и звезди, трева.
Лястовиците до тъмно
ваят приказен дворец,
тежък лък, преди да съмне,
пуска вечният Стрелец.
И в съдинката от живо
Персефонино стъкло
мед пчелицата излива —
хлебец — за добро и зло.
Но природното ковчеже
пак отключва просяк-цар
и краде залог надежден —
летния богат буквар.
Дишат в думите тревите
и зелена кръв блести —
от главата до петите
в капилярите тупти.
chitanka.info/person/arsenij_tarkovski
Художник: ОЛЕГ ЧУБАКОВ (роден през 1969 г. в Минск)
tchoubakov.com/gallery/
ЧЕРВената БАБ-Чица,от Червена вода.Русе
Господ да ни е на помощ с това нещо на в...
Споделено от доброволец за гасенето на п...
Господ да ни е на помощ с това нещо на в...
Споделено от доброволец за гасенето на п...
Следващ постинг
Предишен постинг
Благодаря, много има за четене тук!
Честит празник!
цитирайЧестит празник!
Честит празник и на теб!
цитирайЛястовиците до тъмно
ваят приказен дворец,
тежък лък, преди да съмне,
пуска вечният Стрелец.
цитирайваят приказен дворец,
тежък лък, преди да съмне,
пуска вечният Стрелец.
и баща на друг гений - Андрей. )))
цитирайТвоите постинги са наслада!
цитирайПрекрасни стихове!
Благодаря ти!
Б.
цитирайБлагодаря ти!
Б.
1
Тъй както върху горската трева
разперва на листата си дланта
дървото и опряло се на храста,
широко клоните си разпростира,
така и аз пораснах постепенно.
Със сила мускулите се наляха
и едър стана гръдният ми кош.
И спирт бодлив от синия бокал
напълни целите ми дробове.
И взе сърцето кръв от жилите,
и върна им я, и отново взе,
и сякаш бе това преображение
на просто щастие и проста мъка
в прелюдия и фуга.
2
Бих се раздал на всичко живо аз —
и на растенията, и на хората,
умиращи тук някъде наблизо
или пък някъде накрай света
в страдания ужасни, както Марсий,
когото са одрали жив. Ако
живота си им дам, по-бедни няма
да станат ни кръвта, нито живота,
ни аз самият. Станах като Марсий.
3
Понякога, сред летен зной лежиш,
в небето гледаш — въздухът горещ
над тебе се люлее като люлка —
и изведнъж откриваш нещо странно:
пролука има в люлката — през нея
повява студ отвъден, сякаш
игличка ледена пробожда…
4
Като дърво над сипей гол, което
разпръсквайки над себе си пръстта,
се сгромолясва с корени нагоре
и клоните му бързеят разнищва,
така по бързей друг и моят двойник
от бъдещето в миналото слиза.
След себе си от висотата гледам
и за сърцето се улавям.
Кой ми даде
трептящи клони върху мощен ствол,
а корени безпомощни и слаби?
По-гибелен животът от смъртта е
с необуздания си произвол.
Отиваш ли си, Лазаре? Върви!
Полунебе гори зад мен далече.
И няма връзка помежду ни вече.
Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд
скръсти и спи!
5
Ела, вземи, от нищо нямам нужда,
обичам ли — ще дам; и мразя ли —
ще дам.
Аз искам да те заменя, но ако
ти кажа, че във тебе ще премина,
не вярвай — лъжа те, дете…
О, пръстите като филизи тънки
и влажните, отворени очи,
и мидите на малките уши —
чинийки, пълни със любовна песен,
крила, огънати от силен вятър…
Не вярвай — лъжа те, дете,
ще се промъквам, сякаш съм осъден —
през отчуждението как да мина —
не мога с твоите криле да литна
и с малкото ти пръстче да докосна
очите ти и да погледна с тях.
Стократно ти по-силно си от мен —
ти песен си за себе си,
а аз — наместник на дървото и небето —
за песента от твоя съд осъден.
цитирайТъй както върху горската трева
разперва на листата си дланта
дървото и опряло се на храста,
широко клоните си разпростира,
така и аз пораснах постепенно.
Със сила мускулите се наляха
и едър стана гръдният ми кош.
И спирт бодлив от синия бокал
напълни целите ми дробове.
И взе сърцето кръв от жилите,
и върна им я, и отново взе,
и сякаш бе това преображение
на просто щастие и проста мъка
в прелюдия и фуга.
2
Бих се раздал на всичко живо аз —
и на растенията, и на хората,
умиращи тук някъде наблизо
или пък някъде накрай света
в страдания ужасни, както Марсий,
когото са одрали жив. Ако
живота си им дам, по-бедни няма
да станат ни кръвта, нито живота,
ни аз самият. Станах като Марсий.
3
Понякога, сред летен зной лежиш,
в небето гледаш — въздухът горещ
над тебе се люлее като люлка —
и изведнъж откриваш нещо странно:
пролука има в люлката — през нея
повява студ отвъден, сякаш
игличка ледена пробожда…
4
Като дърво над сипей гол, което
разпръсквайки над себе си пръстта,
се сгромолясва с корени нагоре
и клоните му бързеят разнищва,
така по бързей друг и моят двойник
от бъдещето в миналото слиза.
След себе си от висотата гледам
и за сърцето се улавям.
Кой ми даде
трептящи клони върху мощен ствол,
а корени безпомощни и слаби?
По-гибелен животът от смъртта е
с необуздания си произвол.
Отиваш ли си, Лазаре? Върви!
Полунебе гори зад мен далече.
И няма връзка помежду ни вече.
Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд
скръсти и спи!
5
Ела, вземи, от нищо нямам нужда,
обичам ли — ще дам; и мразя ли —
ще дам.
Аз искам да те заменя, но ако
ти кажа, че във тебе ще премина,
не вярвай — лъжа те, дете…
О, пръстите като филизи тънки
и влажните, отворени очи,
и мидите на малките уши —
чинийки, пълни със любовна песен,
крила, огънати от силен вятър…
Не вярвай — лъжа те, дете,
ще се промъквам, сякаш съм осъден —
през отчуждението как да мина —
не мога с твоите криле да литна
и с малкото ти пръстче да докосна
очите ти и да погледна с тях.
Стократно ти по-силно си от мен —
ти песен си за себе си,
а аз — наместник на дървото и небето —
за песента от твоя съд осъден.
Търсене
Блогрол
1. kaprizna1
2. Алхамбра - загадъчната красавица на Гранада
3. Защо пък да не посетим Митенвалд?!
4. Да си спомним за Георги Парцалев
5. Елате с мен в Гитхоорн...
6. Джо Сатриани - Ако можех да летя
7. Сватбени емоции
8. Остров Майнау - тропическа екзотика на европейска територия
9. Москва - не просто град, а цяла Вселена
10. Нежни, чувствени и вълнуващи
11. Време е за подстригване...на храстите
2. Алхамбра - загадъчната красавица на Гранада
3. Защо пък да не посетим Митенвалд?!
4. Да си спомним за Георги Парцалев
5. Елате с мен в Гитхоорн...
6. Джо Сатриани - Ако можех да летя
7. Сватбени емоции
8. Остров Майнау - тропическа екзотика на европейска територия
9. Москва - не просто град, а цяла Вселена
10. Нежни, чувствени и вълнуващи
11. Време е за подстригване...на храстите