Игумен Нектарий (Морозов)

Източник: www.pravmir.ru.

Превод: Татяна Филева

Човек винаги е самотен. Самотен е, защото никой и никога няма да го разбере докрай. Няма да бъде с него всеки миг от живота му. Няма да измине заедно с него всеки метър от пътя. Понякога чувстваме това с особена яснота и сила. А понякога просто забравяме за него – така изведнъж всичко в живота става хубаво и наоколо има толкова близки, скъпи хора. Но забравяме само за да си го спомним. И постът, особено Великият пост, е време, когато волно или неволно си спомняме за това, тъй като врагът никога не ни оставя без своето присъствие.

Дори ако сме изключително нехайни, лениви, мудни, трудно подвижни, той с готовност ще ни предложи всичко необходимо, за да се подвизаваме: изкушения и скърби. И отново ще се изпълнят думите на преподобния Марк Подвижник, който твърди, че „злото съдейства на доброто с недобри намерения”.

Имаме ли нужда от това да споделим с някого радостта, която Господ ни изпраща? Ако не сме някакви крайни егоисти, то, разбира се, че имаме нужда, как да нямаме! Но колко голяма е тази нужда, колко остро я чувстваме? Ако радостта остане само наша и оттук нататък – ничия, тя леко ще помръкне, ще потъмнее, но нещо от нея ще се запази. Нещо, което утешава и гали душата.

Друго нещо е скръбта. Ето, точно тук има нужда от някого, който ни поддържа, подкрепя, и най-вече – от това някой да я сподели с нас, тоест да поеме върху себе си някаква част от нейната тежест, да облекчи нашето бреме. Кой? Същите близки, скъпи хора? Нека бъдат по-близо, нека ни съчувстват, нека съпреживяват с нас. Нека ни помагат, нека ни утешават… Благодарим им за това! Но къде е скръбта – само в обстоятелствата и в някакви събития ли? Не. Тя е дълбоко в нашето сърце. Така дълбоко, че никой няма да слезе с нас в този личен, земен, временен ад. Никой, освен Този, Който е слязъл в истинския ад.

Получава се така, че Кръстът е не само оръжие за нашето спасение, не само светиня, пред която благоговейно прекланяме колене. Той е и място за среща с Бога. И никъде, в нито една друга точка тази среща не е толкова непосредствена, толкова удивителна, никъде и по никакъв начин не се постига такава близост.

Днес Неприкосновеният, Недостъпен по същество става достъпен за мен… Днес – когато се разпъва за нас. Но днес – и когато ние се разпъваме, дори нека да не е за Него, а поне с памет за Него и доверие към Него.

Защо? Нима като награда за търпението, за мъжеството, за самоотвержеността? И нима всичко това го има в нас? Каква награда, ако всички тези кръстове ние сами измайсторяваме със собствените си ръце! Изработваме ги, когато „градим своето лично щастие така, както сами го разбираме”, когато се опитваме да заобиколим Необходимия, когато искрено вярваме, че нарушаването на Неговите заповеди е задължително условие за постигане на целта, която сме си поставили.

Не, тук не става дума за заслуги и награди. Просто пред кръста отстъпва много от онова, което обикновено ни пречи. Отстъпва надеждата на който и да било човек: ти си сам на кръста. Дори и някой да стои в подножието, нали само твоите ръце и нозе са приковани към кръста с гвоздеи и твоето ребро пробожда копието на унинието и отчаянието. Отстъпва упованието на своите собствени сили: тях вече ги няма; това, което е изглеждало сила, се е стопило, изтекло е и е попило в земята. Отстъпват намеренията, плановете, желанията и стремежите: вече не ни е до тях…

Той е и Мъж на скърби, изпитал болки. Той знае всичко за твоята скръб и болка – така, както и ти самият не го знаеш. Твоята скръб е съвсем малка, неразличима с просто око, само със сърцето си усещаш частица от една всеобхватна скръб, която Той е понесъл за теб и за всички хора. На Кръста, на Голгота. И ти си в Неговото сърце. Стига Той да е в твоето. Той желае това. А ти?

Нали ти все едно можеш да се отделиш от Него, да се затвориш за Неговата любов – с ропот, ожесточение, злоба. И накрая, с неверие.

Можеш да не кажеш: „Получавам заслуженото според делата си”, а да повтаряш, безсмислено клатейки глава: „Защо?! За какво?! Защо на мен?!”

Има защо. Тези „защо” са толкова много, че не можеш и да ги изброиш. И странното е, че ти сам не ги помниш. Това също е безпаметство – поради тези „защо”. И „за какво”. Важно е да разбереш всичко това, да се смириш, да Му се предадеш, да възложиш упованието си на Неговата воля и милост.

Но още по-важно е едно: тук е мястото на срещата. На тази, която не трябва да пропускаш.

"Има защо. Тези „защо” са толкова много, че не можеш и да ги изброиш. И странното е, че ти сам не ги помниш. Това също е безпаметство – поради тези „защо”. И „за какво”. Важно е да разбереш всичко това, да се смириш, да Му се предадеш, да възложиш упованието си на Неговата воля и милост"
.
Поздрав Ели, много истина има в тази публикация, хареса ми и ме развълнува.
Хубав ден от мен Дора