Постинг
16.05.2013 17:31 -
Писък за крясъка или защо искам да живея в гората
Автор: tuatara
Категория: Други
Прочетен: 5640 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.05.2013 18:19
Прочетен: 5640 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 16.05.2013 18:19
Според Български тълковен речник (изд. Наука и изкуство, София 2006, стр. 398) крясък е силен и остър, резлив глас, издаван от човек или птица.
Странно... Оказва се, че крясък не е начинът, по който се водят предавания, риалита и шоу-програми. Че изписаните с дебели черни букви заглавия „СКАНДАЛНО!”, „ШОК!”, „УЖАС!” и т.н. във всекидневниците също не са крясък. Реакцията на номинирани, но не спечелили награда писатели, поети, журналисти и прочее чувствителни душици, също не било крясък.
Защо тогава ушите ми глъхнат? Защо имам чувството, че всеки, добрал се до някаква публичност – било на телевизионния екран, било в печатна или интернет медия, не само че ме смята за глупачка с тотално закърнял мозък, но ме мисли и за глуха?!
Ей това с глухотата вече много ми идва. Защото аз си чувам. Ама съвсем нормално си чувам... И изведнъж изскача някой на екрана и с абсолютно непоносими децибели започва да крещи: „Това ще го видите само в нашето шоу!”; „Аз създадох държавата!”; „Аз пък прее... цаках държавата!”; „А аз съм с размери 90-60-120!”...
Слава Богу, има начин: изключваш телевизора, спираш да купуваш вестници, не влизаш в интернет. Откриваш книга, за която ти идва да си изядеш ушите, че досега не си я прочел. Отказваш се от дъвченето на ушите си – все още ги боли от крясъци, и се потапяш в лабиринт, от който никак, ама никак не ти се излиза. Великолепна книга! За „Физика на тъгата” става дума, ако някой още не се е досетил.
И така, все още отпуснат в тишината на собствените мисли, разтопен от удоволствие, решаваш да споделиш със свои познати, че тази книга, хора, си заслужва всяка секунда, отделена за нея. Да, да, знам, бих звъннала на всички, но удобството на фейсбук си е удобство, а и нали ви казах – болят ме още ушите...
Ето как разбирам, че същата тази книга е спечелила награда. Радвам се от сърце и мисля съвсем искрено това, което пиша под новината – всяка награда заслужава да бъде дадена на „Физика на тъгата”.
Преди да продължа, смятам за нужно да уточня, че самата аз пиша понякога, участвала съм в три литературни конкурса (печелила съм в два от тях – казвам го тихичко, нищо, че е реклама), следяла съм отблизо много литературни конкурси и няма, хора, няма случай, в който спечелелият първата (или единствената) награда да не бъде после оплют. Няма такъв случай.
Или е връзкар, или номенклатурчик, или се чука с шефа на журито (ако е жена), или е свалил някоя членка на журито (ако е мъж), или всичко това наведнъж... но винаги има куп стихотворения, разкази, книги, пиеси или картини, ако щете, които са в пъти по-добри от наградените и тъпият, гаден, отвратителен награден автор, мамка му, пак се уреди!
И да, всичко това се изписва или казва със силен и остър, резлив глас. Издаван от човек или птица, пише в тълковния речник. Само че още хиляди трохи имаме да изкълвем, докато се приближим поне малко до птиците. А за човеци... дори и да спрем да ядем птици, пак сме далече, много далече от човешкото.
Всичкото ни е такова. Всичкото. Целият град, държава, континент, цялата земя да каже, че нещо наше е прекрасно, ние все ще се опитаме да го доизлъскаме... с плюнка.
А защо искам да живея в гората? Защото не знам още колко живот имаме – и аз, и гората.
И защото там единствените крясъци, които се издават, са за да предупредят себеподобните за наближаваща опасност.
И да ги предпазят. А не да ги прогонят завинаги от нея.
Странно... Оказва се, че крясък не е начинът, по който се водят предавания, риалита и шоу-програми. Че изписаните с дебели черни букви заглавия „СКАНДАЛНО!”, „ШОК!”, „УЖАС!” и т.н. във всекидневниците също не са крясък. Реакцията на номинирани, но не спечелили награда писатели, поети, журналисти и прочее чувствителни душици, също не било крясък.
Защо тогава ушите ми глъхнат? Защо имам чувството, че всеки, добрал се до някаква публичност – било на телевизионния екран, било в печатна или интернет медия, не само че ме смята за глупачка с тотално закърнял мозък, но ме мисли и за глуха?!
Ей това с глухотата вече много ми идва. Защото аз си чувам. Ама съвсем нормално си чувам... И изведнъж изскача някой на екрана и с абсолютно непоносими децибели започва да крещи: „Това ще го видите само в нашето шоу!”; „Аз създадох държавата!”; „Аз пък прее... цаках държавата!”; „А аз съм с размери 90-60-120!”...
Слава Богу, има начин: изключваш телевизора, спираш да купуваш вестници, не влизаш в интернет. Откриваш книга, за която ти идва да си изядеш ушите, че досега не си я прочел. Отказваш се от дъвченето на ушите си – все още ги боли от крясъци, и се потапяш в лабиринт, от който никак, ама никак не ти се излиза. Великолепна книга! За „Физика на тъгата” става дума, ако някой още не се е досетил.
И така, все още отпуснат в тишината на собствените мисли, разтопен от удоволствие, решаваш да споделиш със свои познати, че тази книга, хора, си заслужва всяка секунда, отделена за нея. Да, да, знам, бих звъннала на всички, но удобството на фейсбук си е удобство, а и нали ви казах – болят ме още ушите...
Ето как разбирам, че същата тази книга е спечелила награда. Радвам се от сърце и мисля съвсем искрено това, което пиша под новината – всяка награда заслужава да бъде дадена на „Физика на тъгата”.
Преди да продължа, смятам за нужно да уточня, че самата аз пиша понякога, участвала съм в три литературни конкурса (печелила съм в два от тях – казвам го тихичко, нищо, че е реклама), следяла съм отблизо много литературни конкурси и няма, хора, няма случай, в който спечелелият първата (или единствената) награда да не бъде после оплют. Няма такъв случай.
Или е връзкар, или номенклатурчик, или се чука с шефа на журито (ако е жена), или е свалил някоя членка на журито (ако е мъж), или всичко това наведнъж... но винаги има куп стихотворения, разкази, книги, пиеси или картини, ако щете, които са в пъти по-добри от наградените и тъпият, гаден, отвратителен награден автор, мамка му, пак се уреди!
И да, всичко това се изписва или казва със силен и остър, резлив глас. Издаван от човек или птица, пише в тълковния речник. Само че още хиляди трохи имаме да изкълвем, докато се приближим поне малко до птиците. А за човеци... дори и да спрем да ядем птици, пак сме далече, много далече от човешкото.
Всичкото ни е такова. Всичкото. Целият град, държава, континент, цялата земя да каже, че нещо наше е прекрасно, ние все ще се опитаме да го доизлъскаме... с плюнка.
А защо искам да живея в гората? Защото не знам още колко живот имаме – и аз, и гората.
И защото там единствените крясъци, които се издават, са за да предупредят себеподобните за наближаваща опасност.
И да ги предпазят. А не да ги прогонят завинаги от нея.
Няма коментари